Георги Иванов обяснява защо българският футбол е в криза, сякаш току-що е поел управлението на централата. Липса на методика, слаби школи, недостатъчно подготвени треньори и лоша инфраструктура – проблеми, които не са от вчера и които самият той познаваше още преди да стане президент. След повече от две години начело на БФС обаче големият въпрос остава: кога анализите ще отстъпят място на реалните резултати?
Гонзо открива проблемите, но кой трябваше да ги решава?
Поредното изказване на Георги Иванов за състоянието на българския футбол звучи като доклад на човек, който тепърва се запознава с кризата. Нямаме достатъчно качествени млади играчи. Школите не работят по необходимата методика. Треньорите трябва да се образоват. Липсват терени и условия за развитие. Клубовете не произвеждат футболисти на необходимото ниво.
Всичко това е известно от години. Нито едно от тези открития не е новина за футболната общественост.
Но Георги Иванов не е случаен коментатор, поканен да анализира проблемите. Той е президент на Българския футболен съюз от март 2024 г., а преди това заемаше ръководна позиция, свързана с националните отбори. Следователно разполагаше с достатъчно време и възможности да се запознае с причините за кризата, преди да поеме най-високия пост във футболната централа.
Затова днес не е достатъчно Гонзо да обяснява какво не е наред. От него се очаква да покаже какво е направил, за да го промени.
Две години работа, но къде са резултатите?
„Това е процес, две години работим там“, заявява Иванов за детско-юношеския футбол.
Точно тук започва неудобната част от разговора. Ако БФС работи по проблема от две години, обществото има право да види конкретен отчет. Колко школи са подобрили методиката си? Колко треньори са преминали през реално ефективни програми за обучение? Какви стандарти вече се прилагат? Колко млади футболисти са получили по-добри възможности за развитие?
Не е необходимо за две години да бъде произведено цяло поколение от футболисти за водещите европейски първенства. Това би било нереалистично. Но е напълно разумно да се очаква две години работа да доведат до ясни промени в организацията, стандартите и контрола.
Вместо това отново слушаме какво предстои да се прави. Категоризация, нова методика, обучение на треньори, академия, разговори с клубовете. Все важни идеи, но идеи, които трябва да бъдат превърнати в конкретни действия, а не да се използват като постоянно обяснение защо резултатите още ги няма.
БФС не може вечно да иска време. Времето е ресурс, който ръководството вече използва.
Гонзо не може да се държи като страничен наблюдател
Особено показателно е, че Иванов говори за проблеми, които са съществували и по времето, когато самият той е работил в ръководството на БФС.
Това не означава, че е отговорен за всяка грешка в българския футбол или че може сам да реши всички натрупани проблеми. Но означава, че не може удобно да се дистанцира от системата, която днес критикува.
Ако липсата на методика е толкова сериозна, защо тя не е била превърната в приоритет с ясни срокове още при предишната му роля? Ако подготовката на националните състезатели е пряко зависима от школите, какви механизми са изградени за подобряване на връзката между клубовете и националните гарнитури?
Тези въпроси не са заяждане с президента. Те са нормална част от отчетността на всеки ръководител, който е получил мандат да промени една организация.
„БФС няма да се справи сам“ – удобно обяснение ли е това?
Иванов настоява, че футболният съюз не може да се справи без клубовете и държавата. В това има логика. Клубовете обучават футболистите, собствениците финансират академиите, а държавата може да подпомага инфраструктурата.
Но тази теза не бива да се превръща в универсално оправдание за всяка липса на напредък.
БФС има инструменти, с които може да влияе върху развитието на футбола: правила за състезанията, лицензиране, обучение на треньори, методически стандарти и програми за подкрепа. Не може да провежда всяка тренировка вместо клубовете, но може да определя какви изисквания трябва да покриват те и как се следи изпълнението им.
Ако клубовете не развиват младите си играчи, какви последствия следват? Ако треньорите не прилагат съвременни методи, как БФС установява това? Ако инфраструктурата е недостатъчна, има ли приоритетен план за инвестиции и публичен отчет за резултатите?
Президентът не е длъжен да има магическо решение за всеки проблем. Длъжен е обаче да покаже как използва правомощията си.
36 терена и академията не са достатъчен отговор
Гонзо изтъква изграждането на 36 терена и поставя въпроса защо държавата не участва по-активно във финансирането на футболната инфраструктура. Той посочва и предстоящата академия на БФС като част от усилията за развитие на младите играчи.
Това са инициативи, които заслужават оценка според конкретния им принос. Но броят на изградените терени сам по себе си не показва дали децата имат по-добър достъп до качествена подготовка, дали клубовете разполагат с квалифицирани треньори и дали се създават повече футболисти, способни да играят на високо ниво.
Същото важи и за академията. Тя може да бъде полезна, но ефектът ѝ ще зависи от организацията, методиката, подбора на специалисти и реалните възможности за развитие на играчите.
БФС трябва да публикува не само какво строи и какво планира, но и какво постигат тези инвестиции. Иначе съществува риск инфраструктурните проекти да се превърнат в удобен аргумент за отчетност, без да дават отговор на най-важния въпрос: подобрява ли се качеството на футбола?
Правилата не могат да прикрият провала на системата
Президентът предупреждава, че увеличаването на броя на българските футболисти без необходимата подготовка би било вредно. Това е разумно предупреждение, но то поставя още по-голяма отговорност пред БФС.
Ако българските играчи не са достатъчно подготвени, задачата на централата е да създаде условия те да стават по-добри. Не е достатъчно да се обяснява, че клубовете не произвеждат таланти, а след това да се изчаква те сами да решат проблема.
Същевременно не може всяко слабо представяне на националния отбор да бъде оправдавано с дългосрочния характер на реформите. Да, националният тим е отражение на клубния футбол. Но именно затова ръководството трябва да покаже какво прави, за да подобри цялата верига – от детските школи до мъжкия национален отбор.
Иначе се получава затворен кръг: националният отбор е слаб заради школите, школите са слаби заради клубовете, клубовете нямат условия, а БФС обяснява, че не може да се справи без държавата. Всички имат причина да посочат някой друг, но отговорността за координирането на системата остава размита.
Празни приказки ли са обещанията на БФС?
Не всяка обявена реформа е празно обещание. Категоризацията на клубовете, подобряването на методиката и обучението на треньорите могат да бъдат реални стъпки напред. Но докато не се видят изпълнението, сроковете и резултатите, те остават намерения, а не доказателство за промяна.
Тъкмо тук БФС дължи отговор на футболната общественост. Не поредно обяснение колко дълбоки са проблемите, а публичен отчет какво е свършено през последните две години, какво не е изпълнено и защо.
Гонзо има право да иска търпение. Но търпението не е безсрочен кредит, а президентският пост не е трибуна за повтаряне на диагнози, известни на всички.
Българският футбол няма нужда от още едно признание, че школите са слаби, треньорите не са достатъчно подготвени и талантите не получават необходимото развитие. Това се знае отдавна. Нужни са ясни цели, конкретни срокове и проверими резултати.
След повече от две години начело на БФС въпросът към Георги Иванов вече не е дали разбира проблемите. Въпросът е защо обществото все още слуша толкова много за това какво трябва да се направи и толкова малко за онова, което действително е променено.
Защото, ако след всеки неуспех следва нов анализ, след всяка критика – ново обещание, а след всяка изминала година – ново искане за търпение, тогава кога точно ще започне да се вижда резултатът от управлението?
