Живот без петрол: Как кубинците преживяват енергийната криза?
На 5 февруари президентът на Куба и първи секретар на Комунистическата партия Мигел Диас-Канел даде пресконференция за енергийната криза, задълбочена от неотдавнашните санкции на САЩ и прекратяването на доставките на петрол от Венецуела.
Кубинският антрополог Хосе Мария обаче пропуска това събитие, тъй като се е събудил късно, след като предишният ден е бил изтощителен за него, пише „Паис Америка“. След работа 24-годишният мъж отишъл на бейзболния стадион „Естадио Латиноамерикано“, за да гледа мач между най-популярните отбори в страната, но въпреки това по време на онова, което някога е било едно от най-големите зрелища, Хосе Мария не усеща никаква радост. Стадионът, белязал детството му, бил почти празен. „В момента това ми носи дълбока тъга. Представлява срива на едно общество“, казва той.
Същата вечер гледа в „ЮТюб“ (YouTube) аржентинския филм „Пица, бира и фас“ – историята на група младежи, които през 90-те години извършват поредица от престъпления в реакция на реалността, която ги потиска. Той не е слушал речта на Диас-Канел, но в социалните мрежи прочита различни цитати и обобщения. В едно от тях се съдържа призивът на правителството хората да се снабдяват самостоятелно поради липсата на горива за транспортиране на храните. „Това е абсурдна политика. Има райони, които не могат да се снабдяват именно заради действията на правителството – заради пречките, създадени пред селяните, неефективността на фондовете за развитие и решението да се маргинализират кооперациите. Това е чиста демагогия“, твърди той.
Прекъсванията на електричеството не го засягат особено. Живее в „привилегирован“ район, близо до помпата за вода, която снабдява квартала. Няма генератор, но има презареждащ се вентилатор и батерии за мобилния си телефон. От прозореца на дома си често вижда как цели квартали потъват в тъмнина: „Лос Ситиос“, „Кайо Уесо“, „20 де Майо“ и „Ла Виктория“ – зони, в които има много паянтови жилища.
Хосе Мария признава, че не може да си представи какво би се случило, ако Куба в крайна сметка остане напълно без петрол. Впрочем „представянето“ е практика, излязла от употреба в кубинския контекст.
В почти двучасовата си реч Диас-Канел говори за „Опсион серо“ (Оpción cero“ – Нулева опция) – актуализирана версия на извънредния план, замислен от Фидел Кастро по време на т.нар. специален период след разпадането на Съветския съюз. Президентът обяви и някои мерки с незабавен ефект: затваряне на правителствени сгради, дистанционна работа и намаляване на транспорта между провинциите.
Лидия, която е на 29 години, е родена в квартал в Сантяго де лас Вегас, на няколко километра южно от Хавана. Родителите ѝ все още живеят в една от бетонните сгради, построени през 70-те години на миналия век, заедно с двете баби, на 96 и 84 години. Завършила журналистика в Университета в Хавана, тя се изнася от семейното жилище през 2025 г. в стара къща, разделена на малки апартаменти във Ведадо.
Динамиката на предградията ограничава работата и социалния ѝ живот. Днес тя се е отказала от журналистиката и работи от 8 сутринта до 6 следобед в магазин, който продава слънчеви панели. Това не е работата на мечтите ѝ, но не е и толкова лоша, тъй като е близо до дома и ѝ позволява да плаща наема.
В къщата на родителите си тя намира относително „нормална“ ситуация. Семейството е включило преносим генератор „ЕкоФлоу“ (EcoFlow), много популярна марка на острова, изпратен от чичо ѝ от САЩ, когато кризата започва да се влошава. Преди са го използвали само за спешни случаи, но сега не могат да готвят без електричеството, което той осигурява.
Правителството не е доставяло газ за готвене в района от месеци. Лидия не говори за бъдещето, дори и за близкото бъдеще, въпреки множеството въпроси, които се въртят в главата ѝ: Колко дълго можем да издържим? Стигнали ли сме дъното? Ако е така, как можем да се изправим отново?
Алехандра ще навърши 33 години през март. Тя живее в Хавана със съпруга си и петгодишната си дъщеря. Учила е индустриално инженерство, но сега се занимава с дигитален маркетинг за частни компании. „Знам, че съм привилегирована в кубинското общество. Съпругът ми има автомобил, а заплатата ми е в долари. Но въпреки това ежедневието става все по-трудно“, обяснява тя.
Готвенето в дома й се извършва на електрически котлон, тъй като снабдяването с газ е спряно от месеци, а за да вземе такси, й се налага да чака поне 15 минути. Транспортът, който е струвал преди 150 песос, сега струва 200 песос (осем долара). Таксито пътува през почти пусти улици.
В къщата на свекърва й токът рядко спира, защото наблизо има няколко болници. Кухнята ѝ се е превърнала в място за събиране на семейства, които идват, за да си сготвят за няколко дни напред. Алехандра чувства, че около тези печки се е образувала своеобразна общност.
Алехандра, Лидия и Хосе Мария се считат за привилегировани. В Куба през 2026 г. да си привилегирован има различно значение, отколкото в други страни.
Лекарствата, които не могат да бъдат намерени чрез социалните и икономически мрежи в квартала, трябва да се търсят на черния пазар, където ампула гентамицин може да струва до 300 песос, като цената се покачва до 1800 с доставка. „Ако живеете далеч, цената се увеличава“, обяснява Хосе Мария.
Антропологът харчи около 60 долара на месец за храна (около 30 000 кубински песос на черния пазар). Той не страда от недоимък, но според неговите изчисления, четиричленно семейство харчи двойно или дори тройно повече. „Проблемът не е в храната, а в доларизираните цени“, добавя Хосе Мария.
Майка му се мести в САЩ през 2021 г., след като получава стипендия в Университета в Маями. Всеки месец тя изпраща долари на сина си – той не би могъл да оцелее, ако трябваше да разчита единствено на заплатата си.
Призракът на кризата от 90-те години се е завърнал, за да преследва острова. Той минава през къщи, улици и правителствени речи. Но в действителност кризата никога не си е тръгвала. Алехандра слуша майка си да повтаря постоянно, че „тогава беше по-лошо“, може би за да се утеши. „Намираме се в същото положение, в което бяхме преди 30 години. За мен това е още по-неприемливо“, казва младата жена.
Хосе Мария е роден през 1999 г., към края на кризата. Той не помни този период, но подобно на много други е израснал с драматичните истории на възрастните – за членове на семейството, опасно отслабнали, за болести, причинени от стреса и хора, избягали от острова на импровизирани салове.
По време на специалния период е имало контрабандни долари, но е нямало какво да се купи. Днес има храна, но няма пари. Това е „натрупана криза“, както посочва икономистът Хулио Каранса.
За Лидия, Алехандра и Хосе Мария оптимизмът, че може да бъде намерено бързо или краткосрочно решение, избледнява. Споразумението между Вашингтон и Хавана изглежда не е приоритет за кубинското правителство.
Хосе Мария не иска да напуска Куба. Той все още е привързан към семейството си и към професионалната си кариера, която би искал да развие, преди да емигрира, ако изобщо го направи. Има много кътчета от страната, които той все още не познава.
Лидия също е мислила да напусне, но никога не е стигала дотам. Тя се тревожи за носталгията, обхващаща тези, които напускат: виждала я е у приятели и познати. Пътуването и емиграцията не са едно и също нещо.
Наблюдавайки един колапс, който изглежда предопределен, Лидия се крепи от надеждата, че ще може да вижда приятелите си, поне тези, които остават. Някои ще напуснат скоро, но засега са тук. Надеждата, ако съществува, е само вътрешна. Със сигурност не идва от кубинското или американското правителство, заключава „Паис Америка“.
