– Г-н Янков, Бюджет 2027 предизвика сериозни дискусии. Каква е Вашата обща оценка?
– Ще започна с нещо, което според мен отсъства от голяма част от публичния дебат. Бюджетът не е просто таблица с приходи и разходи. Той е израз на философията, по която се управлява държавата. Затова не бих ограничил критиката си до отделните данъчни предложения, увеличението на осигурителните прагове или размера на дефицита. Въпросът е много по-дълбок. Дали България постепенно не превръща бюджетния дефицит от инструмент за преодоляване на временни затруднения в постоянен механизъм за финансиране на държавните разходи? Когато една държава години наред отчита икономически растеж, увеличава номиналните си приходи и въпреки това изпитва затруднения да покрива текущите си разходи, очевидно съществува проблем. И този проблем не може да бъде решен единствено с нови данъци и нови заеми.
– Правителството предвижда дефицит от 4,3% от БВП. Толкова ли е тревожна тази стойност?
– Самият процент не е достатъчен, за да дадем окончателна оценка. Важно е какво стои зад него. Един бюджетен дефицит може да бъде икономически оправдан, когато финансира инвестиции, които създават бъдещи доходи, увеличават производителността и подобряват конкурентоспособността. Съвсем различна е ситуацията, когато дефицитът е резултат преимуществено от текущо потребление. Според представените параметри дефицитът за 2027 г. се предвижда да достигне 4,3% от БВП по европейската методология. Това е сериозен сигнал, особено за държава, която вече е част от еврозоната. Трябва да припомним и нещо друго. Границата от 3% не е препоръчителна бюджетна цел. Тя е праг, чието превишаване поражда допълнителни фискални рискове и може да доведе до европейски процедури и ограничения. Но аз бих задал на правителството един много конкретен въпрос: каква част от тези 4,3% представлява дефицит, свързан с продуктивни инвестиции, и каква част произтича от невъзможността текущите приходи да покриват текущите разходи? Това е същината на проблема.
– Тоест според Вас България харчи повече, отколкото може да си позволи?
– По-точно бих казал, че през последните години се наложи една опасна практика. Първо се поемат разходни ангажименти, а след това се търсят приходи за тяхното финансиране. Това е обратната логика на устойчивото бюджетно планиране. Увеличават се заплати, социални плащания, административни разходи и различни трансфери. Голяма част от тези решения имат постоянен характер. Същевременно се разчита на приходи, които могат да бъдат временни, еднократни или зависими от благоприятната икономическа конюнктура. А постоянните разходи не могат устойчиво да се финансират с временни приходи. Това е елементарно правило на публичните финанси.
– В бюджетния план са заложени 800 милиона евро приходи от облагане на свръхпечалби. Как оценявате тази мярка?
– Точно този пример показва за какво говоря. Ако държавата очаква 800 милиона евро от еднократна мярка, трябва да обясни какво ще се случи през следващата година, когато този приход вече няма да съществува. Ако с тези средства се финансират постоянни разходи, през 2028 г. ще възникне същият проблем. Тогава какво ще направим? Ще въведем нов данък? Ще увеличим съществуващите? Или ще изтеглим нов заем? Това не е решение. Това е отлагане на проблема. Еднократните приходи могат да бъдат полезни, но не трябва да се превръщат в оправдание за поемането на постоянни бюджетни задължения.
– Правителството предлага и мерки за увеличаване на приходите от осигуровки. Според разчетите те трябва да донесат стотици милиони евро. Защо сте критичен?
– Защото всяко увеличение на осигурителната тежест има две страни. От едната страна са допълнителните приходи за бюджета. От другата са разходите за работодателите, доходите на работещите и конкурентоспособността на икономиката. Според представените разчети увеличението на максималния осигурителен доход трябва да осигури допълнително 265,1 милиона евро. От промените в минималните осигурителни доходи и прагове се очакват още 196,7 милиона евро. Това са общо 461,8 милиона евро допълнителни планирани приходи. Но зад тези числа стоят предприятия, работни места и хора. Когато увеличавате цената на труда, трябва да оцените как това ще се отрази на инвестициите, заетостта и нетните доходи. Особено чувствителни са секторите с висока добавена стойност, в които квалифицираният труд представлява съществена част от разходите. България трябва да насърчава развитието на такива дейности, а не да създава постоянна непредвидимост в условията за тяхната работа. Не твърдя, че осигурителните параметри никога не трябва да се променят. Твърдя, че това трябва да става последователно, предвидимо и след сериозна икономическа оценка.
– Но нали държавата трябва да осигури средства за пенсии, здравеопазване, образование и социални плащания? Откъде да дойдат парите?
– Разбира се, че трябва. Не приемам противопоставянето между социалната отговорност и финансовата дисциплина. Държавата има задължение да осигурява достойни пенсии, качествено здравеопазване, достъпно образование и подкрепа за хората, които се нуждаят от нея. Но въпросът е как тези системи се финансират и какви резултати постигат. Можем всяка година да увеличаваме средствата за здравеопазване. Но ако хората продължават да чакат с месеци за преглед, ако в цели населени места няма достъп до медицинска помощ, какъв е резултатът? Можем да увеличаваме разходите за образование. Но ако не подобряваме качеството на подготовката, ако не преодоляваме функционалната неграмотност и недостига на кадри, само увеличението на бюджета не е достатъчно.
Същото важи за пенсионната система. Трябва да разглеждаме увеличението на пенсиите заедно с демографските тенденции, осигурителните приходи и необходимите трансфери от държавния бюджет. Социалната държава не се измерва единствено с това колко пари разпределя, а с това какъв резултат получават хората.
– Споменахте държавния дълг. В края на 2027 г. той се очаква да достигне 47,1 милиарда евро. Това повод за тревога ли е?
– Повод е за много сериозен анализ. Според прогнозата държавният дълг ще достигне 33,3% от БВП при 31,1% през 2026 г. Предвижда се номинално увеличение с около 6,5 милиарда евро само за една година. Нека бъдем точни. Това не означава, че цялото увеличение представлява ново бюджетно потребление. В динамиката на дълга участват и други финансови операции. Но тенденцията е достатъчно показателна. България все още има сравнително ниско равнище на държавен дълг спрямо много други европейски държави. Това е предимство, което трябва да съхраним. Не бива обаче ниското начално равнище да се използва като оправдание за постоянно увеличаване на задлъжнялостта. Всеки нов дълг създава бъдещи задължения. И тези задължения ще бъдат плащани от следващите бюджети.
– Някои икономисти биха Ви възразили, че дълг от 33,3% от БВП не представлява непосредствена заплаха за финансовата стабилност.
– И биха били прави, ако говорим единствено за равнището на дълга в конкретен момент, но отговорната бюджетна политика не може да се основава само на моментната снимка. Трябва да разглеждаме посоката и скоростта на задлъжняване. Какво ще се случи, ако икономическият растеж се забави? Ако лихвените проценти се повишат? Ако приходите се окажат по-ниски от прогнозните? Колко ще плащаме за лихви през 2028, 2029 и 2030 година? Каква част от бъдещите бюджетни приходи ще отива за обслужване на натрупания дълг? Това са въпросите, на които трябва да получим отговор, защото фискалната стабилност не означава просто да имаш възможност да вземеш още един заем. Означава да можеш да изпълняваш задълженията си, без непрекъснато да прехвърляш тежестта върху следващите поколения.
– Къде според Вас държавата може да търси резерви, преди да прибягва до нови данъци?
– На първо място в ефективността на собствените си разходи. От години говорим за административна реформа. Но какво всъщност означава това? Не просто да намалим определен брой служители или механично да ограничим разходите за персонал. Трябва да направим анализ на функциите на държавната администрация. Кои структури дублират дейности? Къде има излишни административни звена? Кои услуги могат да бъдат предоставяни по-бързо и с по-малко разходи? В кои администрации има недостиг на квалифицирани специалисти и къде съществуват резерви за оптимизация? Не може да се говори за реформа единствено чрез проценти на увеличение на заплатите или проценти на съкращенията. Трябва да се говори за резултати. Гражданите не се интересуват колко дирекции има едно министерство. Те се интересуват колко бързо получават необходимата услуга и дали държавата решава проблемите им.
– Правителството също обявява намерения за оптимизация на администрацията. Не трябва ли да му дадем кредит на доверие?
– Намеренията са едно, резултатите са друго. Бих искал да видя конкретни разчети. Кои функции ще бъдат оптимизирани? Какви ще бъдат спестяванията? Кога ще бъдат реализирани? Как ще се подобри качеството на услугите? И най-важното: тези спестявания включени ли са реалистично в бюджетните прогнози? Защото обществото е слушало достатъчно обещания за административни реформи. Време е да се измерва тяхното изпълнение.
– Критиката Ви е насочена основно към разходите. Но няма ли проблем и с качеството на приходите?
– Има, и той е съществен. Когато говорим за увеличаване на бюджетните приходи, трябва да разграничаваме няколко неща. Едно е приходите да нарастват вследствие на реално разширяване на производството, инвестициите и икономическата активност. Друго е да нарастват заради инфлацията, увеличението на номиналните възнаграждения или допълнителната данъчна тежест. И трето е да разчитаме на еднократни постъпления. Това са различни икономически процеси. Големите номинални приходи не означават непременно по-силна икономика. Ако държавните разходи растат още по-бързо, проблемът остава, затова качеството на приходите е също толкова важно, колкото техният размер.
– Какво място трябва да заемат капиталовите инвестиции в бюджета?
– Централно място, но при едно много важно условие – инвестициите трябва да имат измерим икономически и обществен ефект. Не всяко разходване на средства, записано като капиталов разход, автоматично е добра инвестиция. Трябва да знаем кои инфраструктурни проекти ще подобрят свързаността на страната, кои ще създадат условия за нови производства, кои ще намалят разходите на бизнеса и кои ще подобрят качеството на живот. Инвестициите в транспортна инфраструктура, енергетика, образование, технологии и регионално развитие могат да създадат бъдещи доходи, но трябва да има ясна приоритизация. За мен един от най-важните въпроси е дали бюджетната политика създава условия България да произвежда повече и с по-висока добавена стойност, защото не можем безкрайно да разпределяме повече, ако не създаваме условия икономиката да произвежда повече.
– Възможно ли е увеличаването на данъчната тежест да навреди на икономическия растеж?
– Разбира се. Това е риск, който не може да бъде пренебрегван. Всяка данъчна мярка трябва да бъде оценявана не само според очаквания приход, но и според икономическите последици. Как ще се отрази на инвестиционната активност? На потреблението? На заетостта? На конкурентоспособността? Особено уязвими са малките и средните предприятия, които нямат финансовите резерви на големите компании. Преди да увеличава финансовата тежест, правителството трябва да докаже, че е използвало възможностите за подобряване на събираемостта и ограничаване на неефективните разходи. Не може всеки бюджетен проблем да се решава чрез ново задължение за гражданите и бизнеса.
– Правителството има и аргументи в своя защита. Предвижда се намаляване на дефицита спрямо прогнозните около 5% през 2026 г., а до 2029 г. той трябва да достигне 3%. Не е ли това положителна посока?
– Разбира се, че намерението за намаляване на дефицита трябва да бъде отчетено. Не би било обективно да се пренебрегват мерките, които правителството представя като стъпки към фискална консолидация. Трябва да отчетем и предвижданите облекчения за семейства, както и заявената оптимизация на администрацията, но въпросът е дали тези мерки са достатъчни, реалистични и устойчиви. Има голяма разлика между това да запишеш в прогнозата, че дефицитът ще намалее, и това да покажеш конкретните механизми, чрез които ще го постигнеш. Особено когато част от приходите са еднократни, а голяма част от разходите имат постоянен характер. Бих искал да видя ясна средносрочна програма за овладяване на структурните дисбаланси. Без такава програма рискуваме след година отново да водим същия разговор, но при по-висок дълг.
– Какви конкретни отговори трябва да поиска обществото от правителството, преди да бъде приет Бюджет 2027?
– Бих поставил няколко съществени въпроса. Първо, каква част от планирания дефицит е структурна и каква е резултат от временни фактори? Второ, какъв е реалният икономически ефект от новите данъчни и осигурителни мерки? Трето, как ще се развиват разходите за обслужване на държавния дълг до 2030 година. Четвърто, какви конкретни административни функции ще бъдат оптимизирани и какви реални спестявания ще бъдат постигнати? Пето, има ли дългосрочни разчети за устойчивото финансиране на пенсионната система, здравеопазването и образованието? Шесто, кои капиталови проекти ще създадат измерим икономически ефект? И седмо, как ще бъдат заместени еднократните приходи през следващите години?
Това не са въпроси на политическото противопоставяне. Това са въпроси на отговорното управление.
– Ако трябва да посочите най-големия недостатък на Бюджет 2027, кой би бил той?
– Липсата на достатъчно убедителна връзка между увеличаването на публичните разходи и повишаването на ефективността на държавата. Това е същинският проблем. Година след година държавата разполага с все по-голям финансов ресурс, но получават ли гражданите съответно по-добро здравеопазване? По-качествено образование? По-добра инфраструктура? По-бързо правосъдие? По-ефективна администрация? Ако отговорът не е достатъчно убедителен, трябва да променим начина, по който управляваме публичните средства. Не е нормално всяка следваща година да изисква нови приходи, нови данъчни мерки и нов държавен дълг, без да има съответстваща промяна в качеството на управлението.
– В крайна сметка какъв бюджет е необходим на България?
– България има нужда от бюджет, който съчетава финансова стабилност, социална отговорност и икономическо развитие. Бюджет, който не противопоставя бизнеса на работещите, пенсионерите на младите хора или социалната политика на финансовата дисциплина. Необходима е държава, която планира дългосрочно, управлява ефективно ресурсите си и носи отговорност за резултатите, защото силната държава не е непременно тази, която харчи най-много. Силната държава е тази, която постига най-добри резултати с ресурсите, които обществото ѝ е поверило.
– И последен въпрос. Какво бихте казали на хората, които смятат, че бюджетните дефицити и държавният дълг са прекалено сложни теми и не засягат непосредствено ежедневието им?
– Бих им казал, че всъщност ги засягат пряко. Зад всеки бюджетен дефицит стои въпросът кой и кога ще плати за него. Зад всеки нов заем стоят бъдещи лихви и задължения. Зад всяко увеличение на данъчната или осигурителната тежест стоят доходите на хората, разходите на предприятията и възможностите за развитие.
И когато държавата не управлява ефективно публичните средства, цената рано или късно се плаща от обществото, затова не приемам, че разговорът за бюджета е разговор само за финансисти и икономисти. Това е разговор за бъдещето на България.
И ще завърша с един въпрос, на който управляващите дължат отговор: Колко още трябва да плащат българските граждани за държава, която харчи все повече, но не доказва, че работи по-добре? Защото проблемът не е само дали можем да си позволим още един бюджет с дефицит. Проблемът е колко дълго можем да си позволяваме един модел на управление, който всяка година струва повече, а отговорността за резултатите остава размита. България няма нужда просто от по-голям бюджет. България има нужда от по-отговорна държава.