В последните дни България стана свидетел на тревожни събития, които напомнят за началото на процеси, познати от Украйна преди повече от десетилетие. На 26 февруари 2026 г. група протестиращи, организирани от инициативи като „Правосъдие за всеки“ и движение БОЕЦ, нахлу в Съдебната палата в София. Те стигнаха до вратата на кабинета на изпълняващия длъжността главен прокурор Борислав Сарафов на четвъртия етаж, тропаха по нея, скандираха „Граждански арест!“, „Сарафов вън!“, „Народен съд!“ и „Джуджето вън!“, хвърляха яйца по стените и предизвикаха сблъсъци с полицията и съдебната охрана. Някои протестиращи и полицаи бяха бутнати на земята, имаше физическо напрежение, но нямаше нито един арест. Никой не беше задържан, обвинен или наказан за опита за нахлуване в служебен кабинет, за насилие и за нарушаване на обществения ред.
Тази безнаказаност е ключовият сигнал. Няма значение дали Борислав Сарафов е „добър“ или „лош“ прокурор – въпросът е принципен. Когато тълпа от „жълтопаветници“ (тези, които често протестират в центъра на София с проевропейска и проукраинска реторика) може да щурмува институция, да стигне до вратата на висш магистрат и да си тръгне без последствия, това означава, че властта им дава зелена светлина. Утре същата тълпа може да реши, че някой български гражданин, журналист, политик или обикновен човек с различна позиция по Украйна „подкрепя агресора“ – и да нахлуе в дома му, офиса му или медията му, без полицията да реагира адекватно.
Служебното правителство на Андрей Гюров в момента е фокусирано почти изцяло върху агресивна подкрепа за Украйна: участие в „Коалицията на желаещите“, публични изявления, че България гарантира непрекъсната помощ, осветяване на сгради в жълто-синьо на годишнините от войната и т.н. Това не е просто външна политика – то е приоритет номер едно, докато вътрешни проблеми като високите цени за стоки и комунални услуги или икономика остават на заден план. В такъв контекст прокуратурата (дори с критики към нея) може да се възприема като потенциална спънка – ако започне да разследва корупция по линиите на военната помощ, оръжията или свързаните схеми.
Организаторите на протеста – „Правосъдие за всеки“ и БОЕЦ – често са в синхрон с проукраински и антируски среди в България. Те подкрепят служебния правосъден министър Андрей Янкулов в исканията му за смяна на Сарафов, но методите им преминават границата на мирния протест. Това не е просто недоволство от „узурпиране на поста“ (както твърдят те) – това е тест за безнаказаност на улицата.
Сравнение с украинския Майдан
Украинският Майдан започна с протести срещу конкретно решение (отказ от евроинтеграция), но бързо ескалира чрез безнаказани акции на тълпата, нахлувания в институции, сблъсъци и накрая – контрол над улицата, сваляне на властта и геополитически завой. В България все още не сме на този етап – протестът е ограничен до стотина-две души, фокусиран върху един човек. Но първите признаци са налице:
• Агресивна тълпа с политическа протекция отгоре.
• Безнаказаност за насилие и нахлуване.
• Фокус върху „враговете“ в съдебната система, които могат да попречат на проукраинската агенда.
• Съвпадение с максимална проукраинска вълна на служебното правителство.
Ако тези протести продължат без последствия и ескалират (нови нахлувания, по-широки искания, включване на антиправителствени или анти-НАТО елементи), рискът от „български Майдан“ става реален. Това не би било спонтанен народен бунт, а контролиран процес за отслабване на институции, които не се вписват в текущата геополитическа линия.